Денят 1 февруари безспорно е дата, на която всички трябва да прекланяме глави пред жертвите на комунистическия режим.

В същото време също така е безспорно, че на бъдещите поколения е нужна не просто истината за близкото минало на България, а цялата истина. И то не за друго, а за да не повтарят грешките на своите родители, деди и прадеди.

Защото след Войнишкото въстание от 1918 г. на практика се създава съществуващото и днес разделение сред българския народ. А палачите и жертвите от 1923 г., 1925 г., 1934 г., от периода 1941 – 1944 г. и след това до края на 1989 г. прекалено често сменят своите роли, за да могат да бъдат представяни единствено в черно и бяло.

Основният въпрос обаче, на който трябва всеки да си отговори, не е свързан толкова с кървавите статистики, които всяка страна в спора за принадлежността на миналото може да покаже.

Важното е да се видят резултатите. Какви бяха те след масовите убийства, последвали датата 9 септември 1944 г., и измамата с излъганите надежди за демокрация и повече социална справедливост, не по-малко страшна за хората и България след 10 ноември 1989 г.

Но това във всички случаи са отговори, които всеки днес знае.